Where Are My Party People? - SPIRIT of Burgas 2012

Публикувано на: 2012-08-08

Това питаше настойчиво Maxim от The Prodigy, докато хилядите тела се събличаха, блъскаха, скачаха и осмисляха идеята на живата музика – да трансформира звуците в съпреживяване.

Това питаше настойчиво Maxim от The Prodigy, докато хилядите тела се събличаха, блъскаха, скачаха и осмисляха идеята на живата музика – да трансформира звуците в съпреживяване. Тъкмо тази концепция доведе парти хората в Бургас за пети пореден път. И кресливият Maxim не би могъл да си представи колко е прав в определението си, защото Spirit Of Burgas се проведе отлично и ще се провежда все така отлично не толкова заради феновете, колкото заради парти хората.

Предполагам, всеки от вас би го потвърдил, ако преброи колко от познатите му, отишли на феста, са там заради нещо конкретно от лайн-ъпа и колко – заради „атмосферата“, „изживяването“, „познатите“. Така обаче се гради реноме – когато хората те посещават заради марката и знаят, че зад нея винаги ще стои материал, е по-голямо признание, отколкото да нацелиш нечии предпочитания и на другата година, като не успееш, посещаемостта да падне. Бихме могли да запитаме колко фестивали издържаха на бургаското темпо от пет години, но въпросът е реторичен, защото Spirit е единственият български фестивал в оригиналния смисъл на думата – концентриран не само върху музиката, а върху цялостното забавление, разностилен и обилен като събития.

Prodigy, ден 2

Prodigy, ден 2

Може би единственото, което донякъде липсваше в този контекст и сваляше оценката за фестивалност, е ранният завършек на трите дни. Да, имаше електронна сцена, която да буди заспалите на плажа, пък и натоварването е такова, че трябва да си бърз като Юсейн Болт и издръжлив като кенийски атлет в стийпълчейза, та да киснеш до сутринта, но един истински фестивал би се погрижил за денонощното преживяване на своите гости. Миналата година Spirit се справиха много добре с тази задача, давайки простор на ска и реге ритмите, идеални за циклаж около четири-пет часа, а сега малко внезапно най-късно към три неелектронните бяхме пращани по леглата.
Извън тази бележка организационно Spirit най-накрая стигна търсеното европейско ниво. Неприятните спомени за мелета на входа, закъснения, лошо озвучаване, сливане на звука от сцени, опашки за бира и какво ли още не, бяха отмити в морето на предишните четири години. Вниманието можеше да се разлее между електронния бик за яздене, живите джаги или нещо по-мирно като релакс зоната на Nissan (дзен!), така че на айляците да не се налага да пушат трева в Морската. Ходът с промяната на сцените също бе положителен – така много по-лесно изданията на Spirit се наместват в торбата със спомени, като има различна подредба всяка година. Факт е, че липсваше ракета носител за хедлайнер, доколкото Busta Rhymes е далеч от този статут, Prodigy вече бяха идвали, а Korn са твърде спорни за целта – при това положение е още по-сложно да забавляваш хората, но скука не се усети. Ако трябва да говорим с числа, около десет хиляди на първия ден и по петнайсет на следващите два е чудесна цифра за претупан и кризисен пазар и без силно чакано име от минали пъти като Faith No More, да речем.

Ако направим бърз преглед на другите сцени, можем да забележим приятен баланс. На тъмно вдигаше най-голям шум, като групи като Ъпсурт и Q-Check спокойно можеха да се защитят и на Главната сцена. От На тъмно имаше шорткъти и до Jack, и до джаза, който пък събираше пост-джангърните хора, медитиращи на полянката до сцената. Главната сцена се разтрисаше не само от хедлайнърите, напротив – Sum 41 и Chase & Status във втората и третата вечер съответно, вкараха такава емоция, че ако не беше светло, щяхме да ги заподозрем в хедлайнърство. Първите ни върнаха в лятото на осми клас, но по доста по-твърд начин, отколкото звучат студийно, докато вторите са от оня тип умни електронни групи, които не са създадени за фон, на който да си четеш плажното четиво, а експериментират и смесват стилове така, както всеки уважаващ себе си авангардист. И илюстрация за това е версията им на Killing In The Name Of на RATM. Колкото до Prodigy, по лично мнение надминаха гига си отпреди две години. Причината е и в новите песни, и в много по-добрия звук, а може би просто в това, че има хубави вечери и още по-хубави вечери.

SUM41, ден 2

SUM41, ден 2

Тук някъде трябва да стане дума и за Korn. Отново обаче ще се обърнем към Prodigy и по-конкретно едно ревю на последния им албум в нашето списание, където авторът забождаше идеално истината: описвайки как едно време той, „метълистът“, е играл белот с трима напълно различни души – техно фен, адвокат и безделник, като онова, което ги е обединявало, е било, че всички слушали Prodigy. Ето защо, заключаваше авторът, Prodigy са консенсусна група и това е голямото им качество. Същата асоциация можем да приложим и за Korn. Само че те са хем консенсусни, хем конфликтни, което е още по-интересен казус. В третата вечер най-сетне видяхме малко черни тениски, но пък имаше и дъбстеп фенове, а най-вече познатите „парти хора“, които най-вероятно дори не бяха чули последния албум на калифорнийците.

Странен е статусът на група, която е наложила мода, разделила метъл общността на две, а после е изоставила тази мода, поразходила се е по ръба на посредствеността, без обаче нито за момент да потъне в неизвестност, както много други някогашни ню метъл попълнения. Факт е, че мнозина приемат Korn твърде лично – сякаш те са им пипнали и развалили хубавия метъл, който иначе е щял да продължи да бъде хубав, или пък сякаш са длъжни пред някого да задържат един и същи стил и настроение, когато очевидно търсенията им се променят. Затова и немалко хора са били на този концерт или от носталгия по Blind и Freak On A Leash, или с леко нежелание и усещане за компромис. А Korn не заслужават това, поне в момента.

Защото Korn, поне в момента, а не през 2005 г., когато и те бяха объркани, и ние им предоставихме гадна задушна зала, излъчват едновременно опит и енергия. На фона на тенденцията за затлъстяване у повечето изпълнители, която наблюдавахме през трите дни (без имена, естествено!), то Jonathan Davis сияеше в идеална спортна форма, а това е много важен сигнал – спомнете си Deftones миналата година. Отслабналият Chino беше в основата на цялата еуфория на този прекрасен концерт. По същия начин, прегърнал любимата си Кучка, Jonathan нареждаше, но в гласа му имаше много повече нюанси, отколкото чистокръвен деветдесетарски гняв. Без да стане ясно за кого е по-подходящо тяхното изпълнение, накрая всички скачаха на новите парчета и виеха старите хитове. Да, може би няма по-мразена твърда група от метълистите, но пък няма и група в тази ниша, способна да задържи вниманието на толкова много парти хора.

Korn, ден 3

Korn, ден 3

Narcissistic Cannibal от актуалния The Path Of Totality е идеалната метафора за Korn в момента. Тънки заигравки с радиофоничния звук, но познатата бунтарска поза. Флирт с модерните форми, но без да се пропускат груува и ударните рифове на една вече загинала епоха. Ако за албуми като неименования от 2007-ма можем да говорим като за неуспешни експерименти, сега Korn определено са на правилния път – и то не защото са се вклинили в модата, а защото са вклинили своето звучене в нея.

Някои разпокъсани размисли по повод на концерта. Korn явно са фенове на Alex Grey и други психеделични артисти. Визуализациите им, макар понякога да нямаха много общо с песните, хипнотизираха и със сигурност са нещо, което не сме предполагали, че ще видим от „ню метъл“ банда. Ryan Martinie от Mudvayne, който замества станалия съвсем наскоро баща Fieldy на турнето, може да бъде сравнен с рамщайнец – изцъкленият му поглед и мускулестото му тяло са далеч от идеята ни за Korn, но пък асинхрон не се усети. Обаче и той, и Munky, и Ray Luzier прекалиха със солата. Напълно ненужно разхищение на време, отделно, че в свят, в който съществуват Neil Peart (Rush) или Victor Wooten, да се солира на концерт е не просто демоде, а безполезно упражнение. Още повече за група, която никога не е парадирала и не е разчитала на индивидуални умения.

Друга неадекватна намеса бяха кавърите на Pink Floyd и Metallica. Не защото се пипа на светини като Another Brick In The Wall или One (те са светини, точно за да се пипа и учи от тях постоянно), а защото Korn не са провинциален оркестър, който да кавърира хитове, за да не заспи публиката. Да беше малък детайл – добре, да беше някоя по-непозната песен – още по-добре, но два неособено оригинални кавъра заеха прекалено много минути от събитието. И то след като Korn достатъчно подгряха, така че да се справят и сами с очакванията. Така или иначе, важно е общото впечатление, а то е: опит и енергия. Група, която знае какво да прави със себе си, а по концерти трансформира звуците в съпреживяване.

Баш изводът беше формулиран в самото начало. Spirit Of Burgas е ценен културен артефакт, независимо от съдържанието си, защото като продукт се оптимизира и вече не някое име на изпълнител, а името на самия фестивал довежда хора. А парти хората са подчертано капризни в постоянното си търсене на забавления, така че тяхното доверие, макар и крехко, значи много. Никога не сме били по-сигурни, че и догодина сме в Бургас. Без да знаем и едно име.

JACK DANIEL'S: ГОДИНА ПЕТА

Приятно сгушена между джаза, На тъмно и Главната, сцената на Jack се намираше в „идеалния център“ на фестивала. Много похвали, че бе разкарана от края на плажа, до който се стигаше с подути прасци и изплезен език. Може би обаче би било по-добре, ако деликатесите на Jack се насрочват преди деликатесите на Главната сцена, защото е срамота на групи като Odd Crew хората да нямат сили и само да клатят глава на плажа. Друга критика (да си ги кажем отсега, да е ясно) е в посока подбора на групи. Определено би било полезен риск да има повече нови имена, най-вече млади, защото за хора като Last Hope няма какво лошо да измислим, но тях си ги гледаме постоянно, и малко се губи фестивалното начало.

SPIRIT of Burgas

Честта да запалят олимпийския огън тази година се падна на Силует. Помним колко добре се справиха на един много конкурентен Jack Daniel's Battle of the Bands, а сега не изневериха ни най-малко – в гъмжилото от цигулки се ориентираха перфектно. Точно свирене, гарнирано с изненадващо много слушаемост. Колеги ги сравняват с Within Temptation, но Силует определено не са по помпозните драми, напротив – лекотата, с която поднасят музиката си, е доста по-поносима. За сексистките очи винаги е приятно опровержение да види, че жени успяват да създават готина музика.

Номадия продължиха по същата линия, но освен с цигулки и с гайди и почти двуцифрен брой музиканти на сцената. Тук еклектиката на моменти товареше, но вокалите на Владо (САФО) дърпаха цялото хаотично нещо на земята. Странно е да го кажем, но дойде време и Smallman да са група, която „упрекваме“ в повлияване на някого. Определено Номадия са ги слушали и също толкова определено смесицата фолклор-рифове ще пребъде дълги години.

Les Elephants Bizarres бяха голямото откритие на вечерта. Румънски сладури, които можеха да бъдат сбъркани еднакво с тумба объркани туристи и с хипстъри на ревю. Щампите по тениските им и пантофките на клавириста (бил е засечен с приятелка, да не повярва човек) обраха точките, но след рехавото начало и музиката си я биваше. Някои ги сравниха с Pure Reason Revolution, за мен по-скоро Oceansize и малко Muse – онези минорни плачливи мелодии на китарата, които не може да повярваш, че струнен инструмент може да произведе. Е, странните слончета нямат таланта на бащиците си да правят от попа нещо не-поп (по-скоро обратното), но в дадени моменти им се получаваше – затанцуваш, пък се сетиш, че не е толкова повърхностно. Така нареченото инди сега е блато и колкото по-малко идеи има, толкова повече групи излизат, но Les Elephants Bizarres дават усещане, че биха изчистили блатото.

Остава имаха участие и на Главната сцена преди време и сега разлики нямаше. Същият плажен сетлист, в който няма почти нищо от ранните неща освен Ще дойдеш ли с мен?, а английската реч надделяваше над българската. Настроение имаше, хората се насъбраха за пръв път по-обилно около сцената на Jack, но нищо повече от обичайно им клубно изпълнение. Все пак Свилен ни усмихна с молбата си „онова рап момче“ на Главната да млъкне или пък с извинението си към всички метълисти, че гаджетата им ще танцуват на Шоколад. Имаше и ново парче, което вдъхва надежди – няма форсирани подскоци, а е по-интровертно, така както обичахме тази група.

Маската на Бин Ладен и заканителното „Добър вечер, ние сме Бъста Раймс“ на Светльо Витков също не можаха да върнат златните години, когато пускаше гаври с Графа след всяка песен и заявяваше, че ще правят негови кавъри, за да ни е гадно. Като цяло лошо засичане на Светльо & The Legends с Ъпсурт, които по същото време пееха на Nissan-ската На тъмно и отнеха от купона на „легендите“. Иначе хиподилската плейлиста беше отключена още в началото с PVC, която бе специален поздрав за всички жени, а оттам докрая президентските амбиции на Витков явно се отразиха зловредно, защото почти нямаше силни шеги.

Светльо Хиподилски, ден 2

Светльо Хиподилски, ден 1

Финалът с Милена беше необичайно дълъг. С хедлайнърска продължителност, принудила ни да полегнем на плажа, но въпреки това сред публика, която не намаляваше с времето. Сравнявайки с концерти на Ревю (което е неизбежно), Милена беше далеч по-“интердисциплинарна“, а не толкова явно посветена на пост-пънка. Върна ни в средата на 80-те, когато, както сама каза, повечето от нас не са били родени, но с песни като Сън това беше много свеж ход сред обичайните Ала Бала, Истина и т.н. Излишен беше обаче кавърът на Бяла тишина, макар и идеята за пънкарска версия на тази класика да е симпатична. Просто не се случи и прозвуча като подигравка, въпреки че не е мислена като такава. Подвикванията на гранд дамата на алтернативната ни сцена да си правим купона внасяха повече парти атмосфера, отколкото съдържа по принцип музиката й, което си е някакъв колорит. А и нейно участие е по-рядко и съответно вълнуващо от такова на Ревю. Васко Гюров впрочем остана до самия край сред публиката.

Милена, ден 1

Милена, ден 1

Вторият ден бе изпълнен с хардкор, по-малко изненади, съответно и предвидимо забавление за фенове и предвидима скука за онези, които вече са били на Spirit или са гледали същите тези банди по много пъти в София. В същото време дори и в сравнително еднообразна музика като хардкора може да лъсне кой го вади по-голям и във възходяща прогресия първо се представиха амбициозните, но по-монотонни Cut Off и Redound, а после и същинската кланица в лицето на Vendetta и Last Hope.

Cut Off са кръстили дебютния си албум Fight Or Suffer, което казва всичко. Предвидими брейкдауни, но пък адекватно поведение, което е и най-кораджийското при тях засега. Очакваме да видим още.

Redound вече бяха крачка далеч от клишетата, но тези двама вокали, които имат, по-скоро минават границата на тежестта, отколкото да се допълват или да вкарват неочаквани елементи. Все пак оттук почна и приближението до метъла, защото за мен Redound са си чиста дет метъл група, особено във вокално отношение. Телата на хората се сближиха, първи по-сериозни намеци за пого.

Vendetta удариха по-силно. Те пък съвсем се еманципират от кора и метълеят повече от всяка друга хардкор група. Тук вече има и опит, отразил години на кулминация на кора от началото на Vendetta през 90-те, техните хиатуси по най-различни причини и постепенното изменение на стила им към все по-абразивен и „дрезгав“ звук. Средните пръсти и закачките със Sum 41, които бяха на крачка да си изядат боя с техния силен сет по същото време, пък осигуриха и забава в почивките между песните.

Last Hope сме ги хвалили предостатъчно, а и тяхната издръжливост и участия в чужбина ги хвалят много повече, отколкото ние бихме могли. Безспорно най-голямото струпване на хора осигури и най-силните сблъсъци пред сцената. И все пак беше по-вяло от обикновеното, като между танцуващите и цивилните имаше прекалено много пространство, а единственият по-сериозен съркъл пит беше като някоя от ония вълни, които захождат сериозно и накрая се разбиват, преди да стигнат до теб. Самите LH професионално подпалиха с обичаен сетлист, агенти като Шута излязоха за по едно бързо, а финалът дойде тъкмо за началото на Prodigy, което лиши мнозина от ценни сили.

Контрол почнаха веднага след хедлайнърите, което е любопитна подробност на фона на джаз сцената, където инструменти се настройваха още половин час. За Контрол не просто няма нужда от настройване, но повечето от групата бяха доволно заквасили (още един аргумент защо хедлайнърите на Jack сцената трябва да са преди тези на Главната сцена!) и като цяло проблемът на тази група ще си остане, че онзи риюниън в Зимния дворец беше прекалено на място, за да ни удрят по същия начин и след него. Подобно сбиране на хора на Jack не се повтори през тези три дни, нищо че една немалка част бяха ветерани от войната на Главната сцена, които просто нямаха сили за друго, освен да се зарият с пясък. Незнайно защо, но в бележките за феста съм записал, че „ой“ е най-често употребяваната дума от сцената на Jack, което явно има нещо общо не само с изпитите (о)йегермайстери, но и с Контрол. За Леле, како и Бий хлапето няма да говорим, но ще споменем чудното медли, което Контрол направиха с песни от „онова време“ като Чичо на Ревю. А от Люлин до Обеля ще има метро все пак.

Контрол, ден 2

Контрол, ден 2

Piranha започнаха и завършиха за един миг. Изненадващо, но цялата тежест в краката мина и замина за краткото им сетче, в което непукизъм, бира и скейт се надпреварваха да пъхтят. Респект за Шута, който игра с три банди тази вечер, но най-вече респект, че кораджии се обръщат не само към метъла, но и към другия корен на хардкора – пънка. Освен откъснати крайници понякога имаме нужда и от безопасно дивашко куфеене на триакордна музика. Макар и да се състои от познати лица, групата е нова, така че поздравления за организаторите, че са ги забелязали на хоризонта.

God is War!, изрева Бургас в началото на третия Jack ден заедно с Downslot. Клишетата и еднообразието бяха компенсирани с идеално сработване, което още веднъж доказва правилната преценка на Jack – Downslot бяха финалисти в Battle Of The Bands и за разлика от едни други телевизионни конкурси за таланти, те продължават да свирят и след това.

Чуждестранната програма в третия ден беше провокативна, но май феновете не разбраха провокацията. Stop Stop ни върнаха в 80-те, но ако знаеха какви конотации има леопардовата шарка у нас, надали щяха да излязат като някаква генетично модифицирана смесица между пудел и гепард. Псевдоглемец, с поръсен прах от мръсен звук и кухи барабани, рекламиран като „чист рокендрол“. Чист рокендрол е окей, ако не бяхме 2012 г. или ако става дума за AC/DC. Но тепърва да призоваваш за връщане към корените – хайде няма нужда...

The Jim Jones Revue бяха в центъра на вниманието. Честно казано, щяха да са на място, ако нямаше няколко обстоятелства: първо, че свиреха рокендрол след Stop Stop, когато и най-зациклилото сърчице туптеше за малко разнообразие и свещената простота на британците нямаше как да бъде приета радушно; второ, че предварителните очаквания бяха големи и надутият балон лекичко се пукна. Всъщност много позитивно за реномето на фестивала е, че група, постигнала някакъв приличен пробив в Обединеното Кралство, се навива да свири на една от по-малките сцени в Бургас, но за „преки наследници на Jerry Lee Lewis”, гостували при Дейвид Летърман, работили с продуцент на Sonic Youth и т.н., JJR не бяха голямото нещо, което да спаси вечерта. Големият плюс – те са игриви. Не може да ти досадят, макар да не могат и истински да впечатлят. Големият минус – както и при Stop Stop: барабаните. Кънтяха.

Друга банда, с която винаги може да се играе на сигурно по фестивали, е Odd Crew. Посветени изцяло на творчеството си, винаги е удоволствие да видиш как флиртуват с публиката (дори и да е леко инфантилно на моменти), а и сред нея никога не е скучно, защото Odd Crew си имат щатни фенове, следващи ги навсякъде. Чухме парчетата, отпаднали от албума им, и даже съжалихме за момент, че не са направили референдум кои песни да влязат в него, защото като аматьори може да поспорим кои са заслужилите. Думите им, че правят всичко заради гледката от сцената, са и най-искреното-без-да-е-изкуствено обяснение в любов към феновете. И все пак отново същият проблем – след Korn хората бяха една идея по-уморени, за да влязат в ритъм за мощно куфеене.

Odd Crew, ден 3

Odd Crew, ден 3

Saw This затвориха заведението пред значително намаляла публика. Няма здрав смисъл да се плаща на чужди групи (в случая италиански) да идват за нещо, което много други български могат да покажат дори по-добре. Картечен дет метъл и хардкор едновременно, от ония, в които барабаните искат да вземат надмощие, а вокалите, да не останат по-назад, си го връщат, врещейки до кръв. Накрая губещ е слушателят, който се умаря прекалено бързо. Пого – не. Само намръщени италианчета, видимо недоволни от икономическото състояние на държавата си.

  • Анастас Пунев
  • снимки Милена Радева
     
Коментари (3)
Коментарите са на публикуващите ги. Про-Рок не носи отговорност за съдържението в тях.
#3
plamenhk - 2012-08-09 23:56:47

Те  свесните  у  нас  считат  за  луди  -за  това  съм  спокоен  и  студен  като  острието  на  Варг  малко  преди  да  го  забие  27  пъти  при  самозащита  хахахха.Пък  и  нали  каза  само  положителни  неща  да  пиша,  кво  искаш  и  ти  не  знаеш  .Май  ,май  ,комай  имаш  проблеми  с  мозъка  и  трудно  го  контролираш.И  такааааааа....българските  метъли  са  най.най-нанай  метълите  у  цялата  галактика.  За  по  нататък  не  се  наемам  да  давам  оценки,  нооооооо.....  подозирам,  че  и  там  е  същото.Цялата  тъмна  материя  във  вселената,  а  също  и  тъмната  енергия  се  контролира  от  тях  с  позволението  разбира  се  на  любимият  им  басист  на  мИноър.Българският  миетъл  пие  като  смок  като  с  едната  ръка  държи  бутилка  ракия  менте  а  с  другата  "Война  и  мир"  в  оригинал  от  19  век  подписан  лично  от  Лев  Николаевич.Поради  съвсем  естествените  причи  за  който  е  виновна  откритата  от  Сър  Исак  гравитация  китката  на  лявата  му  ръка  системно  се  уморява  и  той  с  нежелание  и  неохота  прехвърля  безумно  тежката  книга  в  дясната  си  ръка  и  поема  ракията  с  по-слабата  си  и  неудобна  лява.Българският  миетъл  е  начетен  ,потентен,възпитан  ,къпе  се  поне  веднъж  в  годината  -дааааа  нямам  нищо  общо  с  българския  миетъл  и  това  си  е.

2
#2
Sss - 2012-08-09 23:07:29

Още  ли  не  са  те  прибрали,  бе?  Ти  си  потенциално  опасен,  ходи  сам  се  предай,  ще  те  церят,  Церова  Кория  не  ли  близо  там?

2
#1
plamenhk - 2012-08-09 17:54:07

Супер  мега,  турбо,  шармантен  ,спирит.Такава  наслада  на  духа,  такъв  екстаз  на  АЗ-а.Такава  невероятна,  интелигентна  ,и  мега  яка  публика  ,събрана  от  цялата  сеперпрекрасна  и  невероятно  красива  страна  на  прабългарите,  без  славяните  щото  ние  сме  конни  воини  и  дерем  задници  и  сме  от  Атила  още  по  прекрасни.Всичко  е  супер  прекрасно  и  морето  и  земята  и  ние  а  и  ПРЕМИЕРА  господ  здраве  да  му  дава  още  100  години  да  ни  води  по  стъпките  на  Авитохола.Казах!

3

| Страница 1 |